Амбър

Винаги съм искала да напиша автобиография! Толкова е вълнуващо! Превъзходно! Ето, започвам. Бърша капчиците тръпнещо напрежение над горната си устна и с усмивка започвам!

Живея на ъгъла на Сенека и Едсън. От прозореца на стаята си виждам покривите на съседните къщи, малко по-ниски от моята, виждам и дървета, и отсрещната улица - Дюерщайн. Чувам птиците сутрин, колите следобед и щурците нощем. Чувам нощта да се спуска и да си отива с мелодията на "Фюр Елизе" - трагично и нежно. Тук спя, работя, пуша и дишам. В тази малка стая, гледаща към Дюерщайн.

Тази вечер ми е някак скучно и празно. Направо безтегловно, затова се закрепих върху леглото като доказателство, че съм още жива - върху леглото винаги усещам теглото си, което понякога ми се губи от възприятията, когато съм изправена. Както стана днес. Затова по-добре да си тежа в леглото. Опитвам да чета Борхес, но е прекалено нощно, прекалено късно и изморено навън и вътре в мен, за да осмисля прочетеното. Затварям очи.

Сънят е изкусно отмъщение - никога не идва веднага, сервира се студен, когато напълно си забравил за него. Въртя се, намествам глава върху възглавницата, не си намирам място, слагам възглавницата върху главата си и стискам очи. Не, те искат да гледат. Добре, казвам им, вие будувайте, щом искате, но оставете поне мен да спя, ясно? Нещо се въртят в кръг с нахално пренебрежение, абе... упорита работа. Изведнъж ушите, които също рядко ме слушат и естествено също не са заспали, долавят сирена. Никога не мога да различа линейка от пожарна в Америка. А за българските... съвсем забравих как звучи българска пожарна. Хм. То всъщност как звучи сирената? Как са измислили тая мелодия? Кой я е създал? Кой е написал нотите? Бетовен? Не е никаква Елизе тая сирена, че да й посвещават опери и сонати и арии и стари градски. Абе според мен от смъртта са се вдъхновили. Смъртта сигурно звучи така в ушите на умиращия - тревожно, ревящо, едно... абе... смъртно.

Надявам се да хване друга пресечка скоро, че да ми се махне от съзнанието. Мразя да си имам вземане-даване със смъртта, а тя е толкова нахална, че даже не ни пита дали искаме. Сама застава срещу нас на масата в кафенето, вади дъската за шах и прави първо движение с черните фигури. Ако не искаш да играеш, твой проблем - автоматична победа за нея. Само реми никой още не е постигал с нея, ама сигурно някой ден и такъв ще се намери.

Пожарната обаче не ще да се маха от Дюерщайн и с цялата си наглост паркира под прозореца ми. Сирената заглъхва, но светлините остават - едни такива... оранжеви, очите ще ти избодат, а сега нахлуват право през прозореца ми и се забиват в стената над леглото. Ставам да погледна навън. Тук на тези проклети светлини им казват "амбър" - кехлибарени. Твърде красиво име за този грозен цвят, мисля си, но в този миг осъзнавам, че трябва да гледам не пожарната, а пожара.

Пожарникарите слизат от колата и тичат към къщата в дъното на улицата. По дяволите - проклетите дървета я закриват, нищо не мога да видя! Отварям дискретно прозореца, та дано поне успея да чуя нещо. Това пожарните са странно нещо. Може плик от снакс да се е запалил до някоя улична кофа, а може и цял жилищен блок да гори, те все ще пристигат по същия начин - с включена сирена и включена амбър. Обаче като ги чуеш, никога не си представяш просто плик от снакс. Блока си представяш, представяш си торнадо от пламъци, дим, човешки тела, пожарникарски шлемове, маркучи, вода - един миш-маш от екшън и ти на безопасно разстояние от него сбираш в очите си това зрелище.

Ми ако има жертви? - А, де! Стана ли ти изведнъж мъчно? А тука даже некролози не лепят. Как ще разбереш, може цялото семейство да е загинало, утре, като излезеш за работа и минеш по Дюерщайн, нищо особено няма да забележиш, няма да има креп и оплаквачки, просто купчина обгорели дървени греди. Ходи гадай какво се е случило и кой е пострадал. Но едно ще ти кажа - в този момент ще ти е интересно да разбереш за обитателите на къщата. Как са живели, какво са обичали да вечерят, какви филми са ходили да гледат на кино, за какво са се карали пред децата си и как са се сдобрявали в спалнята. Тогава, дори да разбереш, че мъжът е изневерявал, а жената не е била добра майка, искрено ще ги съжалиш, ще им простиш в сърцето си, и не защото тях вече ги няма. Всички умираме. А понеже са си отишли по този нелеп начин пред очите ти предната нощ, а ти нищо не би забелязала, ако не бяха сирената и ослепителната амбър.

Има някаква удивителна прилика между пламъка и съжалението - и двете изпепеляват всичко лошо. Но и всичко добро. Нищо че доброто гори по-бавно - за минута ще се поспреш, ще погледаш развалините, помислиш за споминалото се семейство и сетне ще продължиш пътя си с въздишка, а семейството най-много да се появи в някой разговор с колега или в съня ти тая вечер. Но моето добро към отсрещната къща сега тъкмо се беше разпалило и аз се взирам, на пръсти се вдигам и току ще падна през прозореца, само да видя това семейство как го изнасят на колички под одеяла или пък излиза на двора си, кашлящо дим. И утре аз минавам, а тях вече ги няма - в интензивното са или в моргата, или просто при роднини, а аз идея нямам къде са точно. Когато за една цяла нощ в мислите си съм била с тях и те дори... са били моето си семейство, толкова съм мислила за тях...

Амбър изгасва, сирената заглъхва, пожарната се изтегля назад и се губи от взора ми. Всичко стихва изведнъж и нищо не не напомня, че допреди мигове тук се е разигравала подобна трагедия! Явно е била фалшива тревога, трагедията е била само в ума ми и прочие. И само нервният ритъм на сърцето ми внася неспокойстие в нощната идилия. То май точно сърцето е, което играе шах със смъртта. Явно то ражда и съжалението, и тея трагедии при всяка сирена и всяка амбър около себе си. Хей, аз пишех автобиография... По дяволите...

А вие говорите ли си?

Пусна душа и потекоха ситни капчици мисли. Отпърво дразнещо хладки, обстрелваха всяка точка на главата му, после рязко горещи - пристъпи крачка напред да избяга от бясната струя. Грабна сапун и разтърка корема си. Винаги започваше от корема, защото делеше къщата с двама квартиранти, които редовно се оплакваха от безпаричие, следователно безсапуние, следователно тайно ползваха неговия сапун, следователно трябваше да се изчисти добре преди да получи привилегията да докосне лицето му.

Парата на свистящите мисли зад него го облъхваше с потната си целувка и той постепенно привикна към радиоактивната топлина на струята. Върна се под мислите. От корема към мислите. Какво ще закусва? В колко минава автобусът? Как ще се извинява, ако закъснее за работа? Как ще избута цял един работен ден? Какво ще вечеря, като се прибере? В колко ще легне да спи? Тоя душ чертаеше карта на целия му бъден ден. Ауч! Горещо! Мамка ти! - крачка напред.

Ред е на лицето. После от корема надолу. После гърбът. Гърбът е винаги последен. Гърбът най го щавят неприятно горещите мисли, поне сапунът да го пощади. Все гърбът влачи, каквото мислите родят. Ако е за хубаво, ръцете прибират. Ако е за лошо - отнася го гърбът. Само за гадостите е потребен. Гърбът е да помага главата да седи изправена, докато вървиш по улицата, и да е облегната на възглавницата, докато спиш. Да правиш коремни преси да впечатляваш госпожиците и да плуваш бътърфлай пак по същата причина. Да се облягаш на високите столове в шикозните ресторанти с дама срещу теб и да има къде да се закрепи стволът на ръката, която държи чадър над главата на тази дама, ако случайно завали.

Функциите на гърба се броят на пръсти, а залпът на мислите е безкраен. Всяка сутрин веднага след ставане, в летните горещини и по два пъти на ден. За бога, та душът действително си беше единствената дупка в пренатоварения му график, когато можеше да води разговор със самия себе си. Там, под обстрела на мислите, той ковеше бъдещето си и оплакваше грешките на миналото. Там, в горещите изпарения на тежките си прозрачни мисли, той беше хомо сапиенс, разумен човек, защото само там той действително, дефакто, реално, абсолютно единствено, имаше контакт със собствените си мисли. Със себе си. Само там не беше робот.

Което обяснява защо винаги, когато пуска крана на водата и мислите запънително потичат, нещо скърца. Досега си мислеше, че е старият смесител. Сега разбра, че беше поръждясалата свивка на рамото му. Добре че поне за десет минути всеки ден беше човек, иначе съвсем щяха да се схванат металните стави на роботизирания му живот...

Късна емисия

"В късната емисия ще видите..." - никога не стигаше до късна. Тя го заробваше от десет без десет, жесток, отмъстителен властелин на тялото му. След тялото падаха нервните окончания, мускулите, мислите, всяко сетиво се хващаше в мрежата на огнената ѝ коса. Телевизорът си отиваше пръв, после светлината, после фаровете на колите отвън, всичко спираше и оставаше само дъхът му до задушаване. Сетне и той го напускаше с тежка въздишка. Тя затваряше най-сетне очи, заспиваше моментално, а той с последни сили се улавяше за дистанционното, заглушаваше звука и търсеше новините. Емисиите отдавна се бяха изчерпали и той безпомощно убиваше безполезния лъчист екран с безотказното оръжие на червеното копче. А как само мечтаеше да изгледа една късна емисия в мир с тялото и мислите си. Да й подари и най-блудната прашинка на вниманието си и да заспи осведомен за света.

Всеки ден отиваше на работа преди сутрешния блок и се връщаше в минутата, когато централните емисии свършваха. А Тя винаги го чакаше, сервирала вечеря на голямата самотна маса в трапезарията. Тя никога не се хранеше с него. Просто сядаше на стола срещу неговия и наблюдаваше всяко вдигане и падане на вилицата. Ревнуваше от всяка хапка, докоснала устните му, защото вместо нея Тя би могла да ги докосва. Даваше му десет минути, засичаше по часовника на стената зад главата му. Изтечаха ли, вдигаше чинията изпод лицето му и припряно със стържещ гняв изсипваше неопитаните лъстиви хапки в кофата за боклук. После му казваше, че си ляга. Значи, "лягай си веднага!". И край с късната емисия.

Един ден той се прибра, а вечерята не го чакаше на масата. Тя не го чакаше на стола. Направи омлет с бекон и салата с айсберг, седна и се нахрани за двайсет и три минути и четиринайсет секунди - изяде всичко. Сетне се настани удобно в леглото направо с дрехите и нетърпеливо включи телевизора. Сърцето му подскачаше с нечувана радост. "В късната емисия тази вечер ще видите..." Тя влетя в стаята, присегна се и с едно движение запуши устата на водещата на новините. Каза, че не й било добре и поиска спокойствие, съблече се и мигом заспа. Той не успя да заспи осведомен, но поне не заспа и изморен.

Идната вечер отново не го чакаше чиния на масата. Поръча си пица и я изяде за осемнайсет минути и петдесет и три секунди. Заключи вратата, за да Я забави поне с три секунди и да чуе акцентите от деня в късната емисия. Съблече се, изми си зъбите, отвори бутилка вино и внесе в стаята чаша, за да вдине тост с водещата на новините. Толкова отдавна милееше да чуе коментара й по коя да е тема, а все стигаше до: "В късната емисия след малко очаквайте". Пое в ръка дистанционното и преди да го насочи като магическа пръчка да съживи свежото лице на водещата, сключи го в двете си длани, опря лакти на ръба на леглото и коленичи. Само днес, Господи, само днес да хване новините...

Стана чудо. Цялата емисия се изсипа в очите му, небесата бяха чули молитвата му. Заспа с бунтовниците в Либия, визитата на Обама в Лондон, откриването на новата спортна зала в столицата и началото на предизборната кампания. Заспа с удоволствие.

На следващия ден не само че вечеря нямаше, Нея я нямаше. Не се бе връщала миналата нощ. Той си купи пиле на грил и се нахрани за тринайсет минути. Съблече се и изгледа новините с бира в ръка. Твърде много впечатления от емисията. Не можеше да заспи. Твърде много неизразходвана енергия. Нея я нямаше.

Купуваше готова храна от магазина отсреща и се хранеше за осем минути и половина. Без да бърза. Без да остава гладен. Беше сам. С новините. А как мечтаеше една само нощ да ги изпусне с Нея, изтощен, с всеки мускул, всяко нервно окончание, всяка мисъл, всяко сетиво, уловени в огнената й коса.

Изхвърли телевизора. Спря да се храни. Едно утро излезе в шест и не се върна. Къде отидоха той и Тя? Съседите шушукаха, че Тя си намерила богато старче, то получило инфаркт и сега той и Тя всяка вечер гледали вечерната емисия на плазмата на стария.

Спрей за крака

На Н. Ангарска, която ми каза, че на деветнайсет човек е вече стар...


Двата хилави клона сякаш са сраснати с къщата отсреща. Сякаш са рогата на още по-хилавия й покрив – покрит с някакви изчернели мижави листчета зеленикава сплав от ламарина и пластмаса. „В Европа е по-друга работа, нали Ясмин? Червени “Schindeln” (керемиди), това е то солидност, не някакви си метални листчета като тука!“ – обича да забелязва професорът ми по немски – едно дребосъчесто старче, което след хематом в мозъка на младини май бе сключило сделка с дявола, защото нито по енергичните ръкомахания, с които току цепеше въздуха, нито по тъжно-засмяното му гладко лице някой би могъл да предположи, че отдавна е минал шейсетте.


Взирам се да ги видя по-добре тези два рога, по-отблизо, всяка жила по врата ми ще се скъса от обтягане, но челото ми среща само грапавата прегръдка на мрежата за комари. Всеки прозорец в Америка има такава мрежа – ситно надупчена, сенчеста мрежичка, която е толкова безпомощна, че даже се налага по прозореца да се лепят „Warning”-етикети: „Това приспособление НЯМА да предпази детето Ви от падане!“. И срещу сняг не върши особена работа – когато севернякът реши да й се надсмее, подухва леко снежинките към нея и те с лекота се провират между дупчиците й, нахално загнездвайки се межу нея и стъклото. Дано поне от насекоми наистина предпазва, иначе би била съвсем безполезна, горката. Ама иначе е абонирана за всеки прозорец, сякаш в тая страна хората толкова ги е страх от природата, че всячески се оптиват да преградят контакта й със себе си. И май не усещат как по този начин сами си строят клетка от мрежички за комари – заради предписанията по стъклото никой не се осмелява да се обляга на тях от страх, да не ги скъса, и така остават непокътнати. Понякога си мисля, че на затворите не им трябват стоманени решетки, а ей такива мрежички против насекоми – и най-загрубял рецидивист не би посмял и с пръст да ги пипне, толкова са ценни в безпомощността си... Направо си се получава така, че затворниците са по-свободни от най-държащия на гражданските си права американец, понеже той, моля ви се, има в къщата си най-малко осем прозореца с осем мрежи – осем стени към останалия свят. Понякога, като поглеждам навън, от мрежата не мога дори да различа какво вали – сняг ли, град ли, дъжд ли, рози ли, и ми се приисква като децата да си протегна ръката през отворения прозорец и да оставя каквото там си вали да пада върху кожата ми с надеждата, че не е киселинен дъжд. Но не мога! Това дяволско изобретение ми пречи! И сега, като ги гледам тези рога-клони през стъклото в банята, и толкова копнея цялата да изляза през рамката на прозореца, да скоча на покрива на съседната къща и да ги пипна с всичките си десет пръста, един по един и после всички заедно! Ама... Не става и затова продължавам меланхолично да си дърпам от проклетите цигари от индианския резерват, пред които „Хасково“ са „Парламент“. Ама нали е Америка, нали уж се държи на здравето на хората, цигарите в магазина струват по десет долара кутията. Та ние нали сме си българи, евтинко си пазаруваме. „Абе чух по новините вчера, искали от областна управа да забранят на не-индианци да купуват стоки от резерватите! К‘во ше праим?!“ – разправят си чернокожите по спирките на автобуса. Аз ги слушам и се подсмихвам безмълвно, защото си мисля: „Българите и за това сме измислили лек! Ей го, бащата на Пепи, излъгал ги самите индианци, че е един от тях, и си работи в резервата човекът. Каквото и да стане, все ще се оправим. Гладни (за никотин) няма да останем!“


За цигарите обясних, ама не казах защо ги пуша точно в тоалетната. Вие ще се сетите – нали е Америка – едно, че всичко е дърво, второ, че всичко е на газ. Една невнимателна кибритена клечка в кухнята и край с аризонската ни мечта. Както си пуша така, изведнъж по стълбите пред вратата се чува трясък – ураганът „Катрина“ се завръща и тоя път връхлита Бъфало! Вратата се отваря с тропот, подобен на гръмотевица, и фъртуната е вече вкъщи! „Хей, систър!“ – а, не било ураган, бил брат ми. На шест е, тук сме от няма и половин година, а почти е забравил български. Но аз като съвестна кака му забранявам да ми говори на английски. Само... още не ми е ясно дали е толкова заради родината, или повече понеже на подсъзнателно ниво май ме е срам да го говоря АЗ на малолетния си брат, който има по-добро произношение, отколкото аз някога ще имам. Влиза, тръшва се с якето и обувките на дивана и се почва: „Май кампюдър, уер из май кампюдър!“. „Съблечи си якето първо!“ „Ама аз... не стигам... заключалката!“ „Закачалката бе, хитрец такъв! Тогава го съблечи и ми го подай!“ – готов е да го хвърли върху мен, но аз му казвам да е внимателен и културен – държа компютъра му с едната ръка, с другата снемам една от закачалките и му я предлагам пред носа, очаквайки от него да вдене двата й края във вътрешността на всеки ръкав. Но той вижда компютъра и в малката му глава пъкленият план не закъснява – явно е по-добре запознат със законите на физиката дори от мен, защото пъхва първия ръкав, дебелото тежко яке увисва на тънката пластмасова закачалка и аз трябва да балансирам тази композиция в едната, и големия лаптоп в другата ръка. Вече усещам с дланта си как закачалката започва безмилостно да се огъва и пластмасата пръщи – има само един изход: „На ти го!“ – мятам му адската машина в ръцете и хващам якето с две ръце. Малкият разбойник успя – получи си компютъра с десет секунди по-рано, отколкото ако беше изпълнил съвестно каквото му казах. Поражениението ми е толкова срамно, че направо си проси втора цигара.


Пак се затварям в банята и паля, и си гледам през прозореца. Рогата отсреща вече са ми излезли от главата, ред е да видя какво става долу, на улицата. Хвърлям поглед на нинджа, рязък, остър и точно в целта, за да не може нито едно боклуче по тротоара да има време да избяга от него, ама нейсе – много са бързи тия проклетници, никога не мога да ги уловя! Като правих такива физ-зарядки с очите няколко поредни следобеда, най-накрая реших да се примиря с факта, че мръсотия по тукашните улици просто няма. Захапах цигарата някак стръвно, да си изкарам върху нея яда, че нещо тука е по в ред отколкото в България, и отмахнах взор от стъклото. Че то има ли тук нещо, дето да е по-зле? Вие така си мислите. Аз не си. Вече не. Ако изобщо някога съм. Ей така изведнъж подсъзнанието почна да праща факсове до главния ми мозък, извиквайки в него някакви бегли размазани картини от сутрешните ми пътувания към колежа. Повечето дни трябва да ставам в шест, за да хвана автобуса, и докато съм още сънена, не съзнавам изобщо какво правя, та какво остава да забележа какво правят другите около мен. Обаче сега, след тая горчивина на смотаните индиански цигари и преднината на Америка пред тъмния ни балкански държава-субект, тези запечатани импресии от безбройни убийствено ранни утрини се наредиха в колона като филм пред лицето ми: ето, внимавай бе, настъпваш празна опаковка от снакс!, ох, не пак, какви са сега тези захвърлени маратонки на средата на тротоара!, не, наистина не мога повече, тези найлонови торби са навсякъде! И тука има боклуци. Ама много умело се крият. Нещо като оная приказка за балните обувки на сестрите принцеси. Баща им никога не може да разбере къде вършеят по цели нощи. Така и с мръсотиите по американското шосе – като се изхлузи слънцето от нащърбения хоризонт, организират си луд купон по улиците, казвам ви, чак до зори! И после послушно се прибират в леглата си от пресоващи контейнери за боклук и ни лук яли, ни лук мирисали. Много рано трябва да се събудиш, за да ги изловиш! Но случи ли се, голям си щастливец – ще откриеш, че не е до това, че тук хората са „по-възпитани“, „по-прибрани“ и хич не мърсят. Просто им е по-уредена системата за чистота. And that’s that. По същата шерлокхолмска дедукция ще откриеш, че тук партитата се уговарят седмици предварително и то до най-късия детайл – как ще стигнете до мястото, какво ще е менюто, как ще се прибирате, и най-важното – къде ще спите! Тук всичко е на мили. Приятелите ти са на мили, магазинът е на мили, любовта ти, ядът ти, хубостта ти, пералнята ти, всичко е на мили и хората са мили, ама какво компенсира това? Къде са разходките в парка, до който си стигнал пеша, в който се разхождаш с бира и цигари и философията в главата ти без притесненията, къде си оставих колата, кой ще ми гледа децата, бензинът пак се е вдигнал, не, не, не! В България си си ти, тук си няколко души едновременно и всичко трябва да изчисляваш с по-голяма точност от Джон Наш. Тук си една мрежа за комари – хиляди идеи се струпват от едната ти страна, но само най-изчистените, най-калкулираните минават отсреща, а нали уж човек е мечтите си. Тук си мрежата на мечтите си. Ситото на бъдещето. На деветнайсет и вече вършееш плановете си. От мен ли е, от възрастта, или от държавата? От всичко по малко. Така ми казва едиственото изречение, което успя да мине през дупките ми. Повече не минават. И тук трябва да сложа точката, да изгася цигарата, да я пусна в тоалетната, натисна водата, затворя прозореца и оставя мрежата навън на студа. Компютърната игра на брат ми ечи в ухото ми. Другото катери покрива с двете рога. Знае ли някой...

Децата на Гина

Децата на Гина бяха нейната гордост. Децата на Гина бяха нейното разочарование. Бяха вечно гладни – сутрин за вдъхновението й, на обед за усърдието, вечер за сълзите й, а понякога обичаха и по купичка гняв с пълномаслено мляко за следобедна закуска. Бяха на различни възрасти, но всички пищяха еднакво силно. В главата й, в ума, в онова микроскопично кътче от мозъка, където се раждат мислите и умират преждевременно, целунати от задуха на глупавата реалност. Рядко се случваше да мълчат, основно, когато тя спеше, но и тогава намираха модуси на общуване с нея – прокрадваха се и в най-свидните й блянове и ги пръскаха с малките си водни пистолети, пълни в кисел дъжд, който бяха събирали от улуците на съзнанието й по-преди. Имена... Не ги беше кръщавала. Не че не беше религиозна, просто докато беше бременна с всяко от тях, си мечтаеше какво би станало от него, като порасне – бележит професор по микробиология, изтъкнат политически анализатор, прочут баритон в Миланската скала или водещ специалист по сърдечно-съдови заболявания. Сетне се обръщаше на другата страна, отмахвайки маранята, която въображението й бе създала около слепоочията, за да погледне през потъмняващия прозорец към скромната уличка с калдъръмите. Какви професори, какви хирурзи, тя прекрасно знаеше - това бяха нейните мечти за нейното бъдеще, преди и сега, на четирсет, сама, пиеща, пушеща, пълнееща, старееща, блееща, тя пак, пак и пак се връщаше към детските спомени и надежди с пулсиращата мисъл, че навярно едно свръхтехнологично, дълбоко религиозно или ново медицинско чудо би направило възможно тя все още да има време, сили и възможност да се захване с някоя от тези престижни професии сякаш тъкмо излиза от гимназията, свежа, млада, мечтателна, вярваща. Пак се разплакват. Къде е люлката, къде е биберонът, памперсите трябва да се сменят. Някои от десетките й деца от четирсет години мъкнат памперси по петите си и оставят калната си следа дълбоко в браздите на душата й между арпаджика на майка й и гроба на дядо й. Но... родила си, ще си ги гледаш, как се убиват деца? Как се убиват собствените деца?! Ще ти каже Гина, Гина знае най-добре, тя е многодетна майка на мечти и знае – няма как да ги убиеш. Няма дори как да ги накараш да млъкнат. Тешиш ги с плюшените играчки на отлагането и мързела си, на тях скоро им омръзва и искат нещо истинско; обещаваш им, че трябва да поотраснат, и тогава ще ги заведеш до реализационния парк, ще ги качиш на виенското колело на изпълнението и те със звъна на двуместните седалки ще се доближат до небето на върха на конструкцията, ще го докоснат почти, ще станат истински! И после паф! – изведнъж ръждясват подпорите, седалката се свлича обратно към земята, обратно към несбъдването на живота и те реват с цяло гърло, а ти не можеш да им запуших хилядите, омазани с мармалад устица, и те проглушават вътрешното ти ухо. Всеки е майка или баща като Гина на собствените си мечти – някои порастват, стават големи и румени и сами намират пътя си в битието, сякаш от самосебе си встъпват в реалността. Други остават дребни, недъгави, да ни тежат вовеки, но всички, всички изпълват креватчето на сърцето и никога, ах, никога не го напускат. Няма гробище за мечти. Както няма играчка, дето цял живот да ти е интересна.

Термитът

Почеса се по тила – невродермитът като стар термит вършееше с емоционалния си плуг по кожата му в най-неподходящия момент. Неподходящ за господина, на термитa си му беше екстра – нивото на адреналин рязко се бе повишило, а кортизолът намалял, една чудесна възможност за следобедна закуска в дъждовния ден. Светкавица разкъса сивите телеса на това псевдонебе, дето от цяла седмица метеоролозите го обещаваха лазурно, а то все си намираше извинения да се изкашля саркастично с по някой самотен гръм. Но днес дишаше тежко, набираше сили в широката си паст на хоризонта за истинска буря от слюнка и рев. Храс! – чу се най-сетне гърмът му, вечно влачещ се след злобното изплезване на светкавицата, вечно закъсняващ. За миг спря да сърби и една безполезна разперена ръка остана да виси във въздуха.

Предписваха му всевъзможни мазила – от свръхмодерни антибиотици до бабини разтвори от конски кестен и живовляк – все смеси, които изискваха контакт с болното място - един изпросен повод за флирт, в който те имаха досадния навик да окалват чувствителната кожа с нежеланото си присъствие и да си тръгват с първите капки на душа. Скъпи неблагодарници! След себе си оставяха главата му закопняла за лек или поне облекчение, две празни надежди, които тормозеха даже повече от сърбежа. Той поне си отиваше в съня на господина, а тези двете мили напасти тъкмо тогава се развихряха и почваха да стържат от бълнуващото му въображение щастливи сцени на изцеление и покой. И как само болеше грозната истина, когато на сутринта гребенът за пореден път набраздяваше лехите на мъчителното раздразнение; и как невъзпитаното слънце, което все наднича през прозореца преди да си се измил и облякъл, вместо да те зарадва след снощната кашлица на небето, някак необяснимо те дразни. Ти не издържаш и като господина се присягаш в яда си за изтъпения кухненски нож от плота и току се надвесваш над балконските перила да му извадиш очите на този вечен нахалник, и замахвайки във въздуха се сещаш, че не той ти е виновен, а проклетият термит!

Закусваш яйца на очи, понеже за бъркани търпението никога не достига, и се радваш, че най-сетне жълтъкът няма къде да ти избяга, останал неуловим за шпатулата във врящия тиган, ама пак нещо липсва. Пиперът е зачернил белтъчния сняг, вилицата е в лявата ръка, ножът в дясната по етикет, салфетката търпеливо се е излегнала отдясно на чинията, какво чакаш?! Една ръка машинално се присяга към тила. Днес ще се видят. Жълтъкът вече не е интересен, сега знаеш, че само да се присегнеш, и е твой. А тя никога няма да бъде, дори да си божествен. Да изтриеш цялото минало, да скриеш цялото бъдеще в чекмеджето и да подсилиш цветовата гама на настоящето с Фотошоп, тя, господине, просто не те желае. През главата ти минават хиляди малки и големи табели с твоето име, кръгли за добродетелите и триъгълни за пороците. Тези, за които сам не си сигурен, си ги представяш квадратни, разделени на четири – гръцкия символ на слънцето – кой си ти, че да си избираш формите... Изгубваш им бройката, това е целта, и не знаеш вече добрите страни ли бяха петдесет, лошите нула, или обратно. Няма безгрешни и е грях дори да повтаряш тая аксиома. Теорема да го кажем, обоснована е от хилядолетия житейски опит. Чужд, ама все пак, като ти каже да я оставиш на мира, оставяш ли я, или се вкопчваш още повече?! Зарежи тогава броенето на табели – пропилял си шанса, сега всичките ти добри качества са погълнати в огромния мехур на това вкопчване, най-жестокия ти недостатък, той изяде доброто у теб пред нея, както термитът ти погълна кожата. Чеши се сега, чеши и ако можеш, изтръгни сърцето си през тила, че друг начин да забравиш просто няма. Термитът ли зачеркна любовта й, или любовта й мърсува с нервите ти и роди термита? Доктори, доктори с по няколко дипломи, специализации в Швейцария, никой не предложи болестта да е причинена от разочарование. Стрес, притеснение, то това всеки го знае; един поне покани ли те да седнеш на стола до него, до него, моля, омръзна ми от това срещу и между вас една грамадна маса с тестета направления, лениви компютри и бръмчащи джиесеми, това ли е лице в лице?! Ако да, не го искаш никога вече, хартия скъсана, харддискове и мобилни панели влачещи се по земята, ти можеш да унищожиш преградата и няма да е агресия. Просто жадуваш човешки контакт, жадуваш погледа на лекаря върху себе си, не в монитора, и ръката му върху твоята, не по бутоните на телефона. Моля, докторе, попитайте ме, нека Ви разкажа, и тогава кажете отново: какво ми е! Вие не разбирате, аз прекрасно знам от какво страдам. Навярно дори знам от какво имам нужда. И тази увереност ми казва, че искам да го чуя от друг. Колко е сладко някой да ме пита за името й, да ме моли да му я опиша, и тогава, ах, тогава няма вече ни термит в косата, ни слънце в очите, ни кашлица в ушите. Тогава сетивата ми са нейни, аз ей сега ще я видя пред мен, ще протегна ръка и тя ще изчезне.

Хората не са жълтъци в чиния. Даже в тиган не са. Появяват се за малко в живота ти, насищат се на обикновеността ти и изчезват към морето. Но не и съвсем като светкавиците - понякога остават по-дълго от един миг. Или може би е само миг, но понеже е прекрасен, и ни се ще да е вечност, той снизходително се преструва, а ние размечтано му вярваме, та после да се зъбим на съдбата. И термити не са хората – идва време, отказват се да сучат от благоразположението ни и намират друго. А този, дето се бе заселил върху господина, той при никакво условие не желаеше да напусне хазяина си, та ако ще наемът да се вдигнеше на маска от газ. Не, съвсем друго нещо са хората. Те са... как да го кажем... Хора! Треперят на студено, потят се на топло, чешат невродермита и все искат да извадят очите на слънцето. А дълбоко в себе си имат нужда само от едно – една дама да преброи табелите на един господин и един господин да преброи табелите на една дама. Хайде, докторе, попитай ме какво съм ял последната седмица, когато сърбежът се усили, за да ти кажа, че пак сбъркаха прогнозата за времето и тя не пожела да дойде. Попитай ме, за да разкажа как бих й приготвил бъркани яйца дори, ако само бе имала волята да послуша небесната кашлица с мен. Да погледа плезенето на отровно-жълтите светкавици, навярно на тяхната светлина не би забелязала термита. Но и да го забележи, какво, тя ми го донесе и навярно би се възгордяла. Кой казва, докторе, че лекът трябва да докосне болното място с лепкави пръсти и да остави мазни следи по кожата? Кой казва, че допирът изцелява? Може би няма да счупя телефона Ви, дръжте си го, и погледа, и него си го приберете в дисплея, ако щете и ума си запратете на Южния полюс, възможно най-далеч от мен, аз пак ще знам, че и едно изплезване на небето може да спре болката. Стига да е искрено. Усмихнете се. Искрено. Не като нея. Термитът си тръгна. Не издържа на неискреността й. Сега със слънцето заедно броим табелите ми, докато му пържа яйца. Бягам. Не съм жълтък в чиния, нито в тиган, аз съм човек и се протягам към слънцето. Не да му избода очите. Да го прегърна!

На И.

В този миг на пейката ми седна едно момче с бейзболна шапка, по потник и три-четвърти панталони. Не смеех да го гледам твърде много, но ми се стори, че очите му бяха сини и косата руса, сламено руса и мека. Обзе ме неистово желание да го заговоря. Ако това би ми струвало да се откъсна от мрачните си мисли, ще го платя!
- Случайно да сте към Балчик?
- Ами... да...
- И аз съм за там!
- О...
- На плаж сте били?
- Да... – сякаш не беше много разговорлив. Това бе знак за мен да се откажа от напразните опити и аз неохотно се върнах към книгата.
След десетина минути маршрутката се появи и приветливо разтвори врати. Седнах в дъното, а той – най-отпред. Отнчало помислих, че опитваше да се скрие от мен, ала после ми мина през ума, че навярно просто бе разсеян и вече дори бе забравил, че е говорил някога с мен. Малкият разтракан автомобил съвсем скоро се препълни с жени, деца и рибари и шофьорът се принуди да затвори вратата по-рано от обикновено и потегли веднага, за да не се налага да гледа посърналите лица на евентуалните туристи за Балчик, за които повече места на борда му нямаше да има. По шосето разстоянието бе по-дълго, отколкото по алеята край брега, и поне толкова живописна – от едната страна високите назъбени хълмове от снежнобял тебешир с вечнозелени гори в полите им, а от другата – сгушените вили и зад тях – безкрайното море. В ясни дни от острите завои на пътя можеха да се видят стълбовете на Каварна и стрховитият нос Калиакра – крайната точка на брега. Зад него – още мъничко родна земя и Румъния. Колко далеч изглеждаха, а как бяха близо! А една Америка?! Че там сигурно разстоянията щяха да ми се струват от земята до небето! Как се свиква с безкрая? Както със смъртта... Не се...
- Последна спирка, Рибарския площад! – носовият бас-баритон на престарелия шофьор ме извади от замислената дрямка и в този момент видях, че в маршрутката бяхме останали само той, аз и безмълвното момче.
Така и така това беше моята спирка, слязох. Момчето вече бе слязло и вървеше нагоре по пътя за Каварна, а аз трябваше да свия на ляво за към джамията. Изведнъж сякаш всички сили, които слънцето ми бе отнело на плажа, се върнаха в мен и аз извиках подир него:
- Ти впрочем, тук ли живееш, или си на почивка? – едва изречени, думите ми ме ужасиха, и аз отстъпих крачка назад, за да се открека от тях и ако е дал Господ, да помисли, че не бяха мои, а на... плочките на тротоара между нас например.
- Ха-ха! И от двете по малко! – извърна глава към мен и за пръв път го видях да се усмихва, лицето му беше неземно чаровно.
Сетне обърна цялото си тяло в моя посока и тръгна към мен. Спря на почтително разстояние и... стори ми се, че ми се поклони с все същата усмивка, добавяйки:
- А ти?
- И аз така, от двете, ама май повече от второто. Тук съм родена, но живея в София вече... много, твърде много години!
- Аз пък във Видин. При кого си тук?
- При дядо ми, а ти? – вече необезпокоявано можех да разглеждам чертите на лицето му, ала с безрезултатно – можех да отгатна по тях на колко е години с почти същия успех, с който се опитвах по говора му да позная от колко години не живееше тук
- Майка ми и баща ми са си тук... Имаме къща.
- Ама, дай да вървим, ако искаш, ще те изпратя!
- Ами добре... – и двамата знаехме, че е несвойствено момиче да изпраща момче, още по-малко напълно непознато, ала нито той имаше сила да надвие решителния ми тон, нито аз да отстъпвам.
- Хрумна ми... и без това градът е малък...
- Да, десет хиляди жители по последно преброяване.
- Да де, значи... може пък родителите ти и дядо ми да се познават? – казах го само от куртоазия. Тук всички познаваха дядо ми. Истинският въпрос беше дали ТОЙ познаваше неговите.
- Кой е дядо ти?
- Йордан Тачев.
- О... – продължаваше да върви по тротоара до мен, мускулите му не издадоха никаква изненада, само гласните му струни спряха да произвеждат звук. Помислих, че на пук на убеждението ми, никога не бе чувал за него, и сега не знаеше как да ми го каже, за да не ме засегне.
- Значи не го познаваш. – окуражих го аз.
- Ха-ха, напротив, много добре го познавам даже! Той е шеф на майка ми!
- Леля Иванка? Не може да бъде! Тя ме познава! От малка ме знае! Дядо ми е казвал, че и на раждането ми е присъствала! – след като обсъдихме генеалогията си, се сетих, че дори още не му бях казала своето име. Обърнах се рязко към него и ръката ми се стрелна напред. – Жасмина!
Той малко уплашено я пое с тихото „Ивайло“. Знаех къде живее леля Иванка – там, накрай града, след хълма в циганската махала. Не беше много далеч от нашата къща, но сякаш, като разбра коя съм, Ивайло инстинктивно реши, че се полага да се грижи за мен както може и да ме изпрати той. Сбогувахме се на оградата на дядовата къща, той пое по пътя си, а аз понечих да отворя вратата, когато той внезапно викна през рамо на свой ред:
- Ами ако ти се разхожда, може заедно! Като ходиш до Албена...
- Разбира се! – бях доволна, че намерих истински другар в разходките, а не стаен ленивец като Мая. – Утре например?
- Утре ще ходя до Каварна...
- О... – явно долови разочарованието в гласа ми, защото веднага прибави:
- Можеш да дойдеш с мен!
- Кога?
- Единайсет на Рибарския?
- Дадено! – заподскачах нагоре по стълбите към къщи.
Дядо ми беше вътре, както винаги, той не обичаше да излиза заради самото излизане. С правилните хора, при правилните разговори да, ала ненавиждаше до смърт безцелните разходки на старите хора от града, които излизаха колкото да си раздвижат крайниците. За себе си той не беше стар, макар да бе прехвърлил седемдесет. И за другите не беше стар, те бяха свикнали да виждат белите му коси още от Христова възраст, на улицата го срещаха с кожени обувки, тъмни дънки и пъстри ризи, както се появяваше и в Общината като съветник, и в Ловното като началник, и по колекционерските сбирки като виден нумизмат. И за мен не беше стар. Мъдър, но млад го виждах, напредничав, дори по-сговорчив от майка ми, която се имаше за модерна жена. Той сам по себе си не се считаше модерен, защото за модата, както за всичко, казваше: „Виждал съм ги аз тез работи, не можеш ме изненада!“, и се подсмихваше, присвивайки очи. Беше над новия свят и над стария, беше над всичко. За майка ми беше отшелник, който странеше от собственото си семейство, и нямаше много приятели. За мен нямаше нищо грешно в това и дълбоко в себе си знаех, че не само по цвета на очите си приличаме. Може би затова се почувствах неубодно още преди да съм му поискала разрешение да се разходя утре с Ивайло – и за себе си, и за него знаех, че не са ни в природата такива излети. Ако някой ме бе видял отстрани, положително щеше да си помисли, че се вдетинявам – на осемнайсет години, ще ходи да учи в Америка, а се свени за такава дреболия да пита! Не беше до възрастта или факта, че за него още бях момиченцето, което носеше под мишница. Беше до характер – разговор между двама единаци, единият от които се опитва да убеди другия, че му се разхожда! С почти непознати!
- Дядо, едно момче предложи да ме заведе до Каварна утре! Да! Да! Знам какво ще кажеш, но работата не е каквато си мислиш! Ти го познаваш! – още при третата дума горната му устна потрепери като от нервен тик. – На леля Иванка синът, с него ще ходя!
- И таз добра... – рече той с обичайния си равен тон. Емоция можеше да се прочете са в неспокойното движение, с което пусна двете си ръце, допреди това здраво хванали облегалката на стола, и седна върху него.
- З... защо? – попитах предпазливо.
- Че той на колко е... най-малко двайсет и осем! – устата ми зейна в почуда – изглеждаше по-млад. – Ами да, кога се дипломира, кога замина за Дунав мост две... – дядо ми говореше като на себе си.
- Значи да не ходя? – отвърнах без закана, без обида, просто от любопитство.
- Не... иди, иди да се... разходиш... – въпреки съгласието му на думи, душата му се протише – и срещу разходката, и срещу младежа.
Въпреки това на следващия ден в уречения час потеглихме с малкия „Фиат“ на Ивайло. Чувствах се неловко – макар само преди няколко дена да се бях возила с момче по целия път от София до тук, тези трийсетина километра до концертното градче ми се видяха непреодолими – едно беше Валери, с когото си бяхме играли в пясъчника пред блока като деца, и съвсем друго Ивайло – знаменит главен инженер по един от най-важните национални проекти. Ала той не говореше за постиженията в работата си, напротив, сякаш се опитваше да избяга от нея, а и аз наистина не можех да си представя усмихнатото момче по потник и къси дънки да носи на главата си строителна каска и да изготвя сложни чертежи по оризова хартия. Говореше бавно и премерено, ала умно и на място. Смееше се само когато бе наложително и ме оставяше аз да говоря. Така разбра за страстта ми по писането, за ненавистта към счетоводството и икономиката и плана, да уча в Америка. Първоначалното ми стеснение бе останало някъде назад, на излизане от Балчик – стигнахме Каварна като верни приятели. Страхът ми към мъжете мълчеше. Навярно понеже Ивайло не приличаше на нито един от тези, които бях срещала дотогава. Отначало вярвах, че е пръст на съдбата фактът, че все се случваше аз да решавам какво да правим – къде да спрем да погледаме морето, къде да разположим плажните кърпи и да полегнем, къде да си поръчаме пържени картофи и цаца. После установих, че не бе никоя съдба, а той самият – за разлика от мнозинството мъже, той нямаше проблем да остави на мен избора, дори се чувстваше доволен, може би бе за него начин да се възстанови между двама ни баланса, така остро нарушен от разликата във възрастта. На централния плаж в Каварна решихме да останем за малко. Легнахме на кърпите си и запалихме по цигара – бе ми някак драго, че пуши, а и че нямаше против, че аз пуша. Сетне се запътихме към водата – последната крепост на притеснението ми, на която също бе писано да падне. Очаквах, че поне тук мъжката му природа ще надвие, и ще покаже грубостта си, като ми предложи да ме хвърли във водата, налита да ме прегръща, или Бог знае какво още. Нищо такова не се случи. Напротив – разговаряше с мен като с равен. Не само възрастово, но и полово:
- Да се състезаваме до шамандурата тогава!
Съгласих се, сигурна, че и без това като всеки мачо, ще ме остави да спечеля, ала и тук сгреших – дори не се обърна да види къде съм, продължи в олимпийски бруст към хоризонта, докато аз едва го догонвах.
Едва бяхме излезли над брега, и ясното небе изведнъж се намръщи, и бесен порой се изля право сред плажа, върху палатките на злополучните фенове, които чакаха вечерта първия ден от прочутите метал концерти в Каварна. Докато тичахме към колата, и двамата мислено състрадавахме тям, за това, че нямаше къде да се скрият, а ние след броени минути щяхме да оставим потопа зад себе си. Върнахме се в Балчик, но едва стигнали центъра, двама пътни полицаи се изпречиха пред колата и казаха, че надолу не може да се продължи – безмилостният дъжд бе отворил живи рани в беззащитния асфалт и за коли до второ нареждане бе забранено. Като не знаехме какво да правим, понеже освен главаната улица, по друг път до Рибарския площад и оттам до вкъщи не можеше да се стигне, спряхме пред една весела сладкарничка и седнахме на по торта и „Спрайт“. Докато пороят навън бавно, но сигурно угасваше в безобиден ръмеж, Ивайло ми сподели, че като ученик много искал да следва психология и в свободното си време четял Фройд и Карл Юнг. Каза също, че повече от всичко ценял класическата литература и така, без да подозира, ме спечели завинаги. След като бурята утихна и пътят беше отворен, той ме изпрати до входната врата с уговорката на другия ден по същото време да посетим Албена. Така отивахме до някъде почти всеки ден, а в дните, когато родителите му ползваха колата, просто се разхождахме по алеята до Двореца. Докато Мая примираше от ужас при разказите ми за него, аз вътрешно ликувах, понеже по всичко личеше, че съм открила най-сетне едно изключение от правилото за вечната поквара на мъжете – той никога не поиска от мен повече от това, което сама му давах: дългите ми монолози, клонящи към залеза над морето, разказите за мечтите и разочарованията ми от живота, обещанията, да се видим отново следващото лято, и тук-таме по някоя тънка цигара.