Термитът

Почеса се по тила – невродермитът като стар термит вършееше с емоционалния си плуг по кожата му в най-неподходящия момент. Неподходящ за господина, на термитa си му беше екстра – нивото на адреналин рязко се бе повишило, а кортизолът намалял, една чудесна възможност за следобедна закуска в дъждовния ден. Светкавица разкъса сивите телеса на това псевдонебе, дето от цяла седмица метеоролозите го обещаваха лазурно, а то все си намираше извинения да се изкашля саркастично с по някой самотен гръм. Но днес дишаше тежко, набираше сили в широката си паст на хоризонта за истинска буря от слюнка и рев. Храс! – чу се най-сетне гърмът му, вечно влачещ се след злобното изплезване на светкавицата, вечно закъсняващ. За миг спря да сърби и една безполезна разперена ръка остана да виси във въздуха.

Предписваха му всевъзможни мазила – от свръхмодерни антибиотици до бабини разтвори от конски кестен и живовляк – все смеси, които изискваха контакт с болното място - един изпросен повод за флирт, в който те имаха досадния навик да окалват чувствителната кожа с нежеланото си присъствие и да си тръгват с първите капки на душа. Скъпи неблагодарници! След себе си оставяха главата му закопняла за лек или поне облекчение, две празни надежди, които тормозеха даже повече от сърбежа. Той поне си отиваше в съня на господина, а тези двете мили напасти тъкмо тогава се развихряха и почваха да стържат от бълнуващото му въображение щастливи сцени на изцеление и покой. И как само болеше грозната истина, когато на сутринта гребенът за пореден път набраздяваше лехите на мъчителното раздразнение; и как невъзпитаното слънце, което все наднича през прозореца преди да си се измил и облякъл, вместо да те зарадва след снощната кашлица на небето, някак необяснимо те дразни. Ти не издържаш и като господина се присягаш в яда си за изтъпения кухненски нож от плота и току се надвесваш над балконските перила да му извадиш очите на този вечен нахалник, и замахвайки във въздуха се сещаш, че не той ти е виновен, а проклетият термит!

Закусваш яйца на очи, понеже за бъркани търпението никога не достига, и се радваш, че най-сетне жълтъкът няма къде да ти избяга, останал неуловим за шпатулата във врящия тиган, ама пак нещо липсва. Пиперът е зачернил белтъчния сняг, вилицата е в лявата ръка, ножът в дясната по етикет, салфетката търпеливо се е излегнала отдясно на чинията, какво чакаш?! Една ръка машинално се присяга към тила. Днес ще се видят. Жълтъкът вече не е интересен, сега знаеш, че само да се присегнеш, и е твой. А тя никога няма да бъде, дори да си божествен. Да изтриеш цялото минало, да скриеш цялото бъдеще в чекмеджето и да подсилиш цветовата гама на настоящето с Фотошоп, тя, господине, просто не те желае. През главата ти минават хиляди малки и големи табели с твоето име, кръгли за добродетелите и триъгълни за пороците. Тези, за които сам не си сигурен, си ги представяш квадратни, разделени на четири – гръцкия символ на слънцето – кой си ти, че да си избираш формите... Изгубваш им бройката, това е целта, и не знаеш вече добрите страни ли бяха петдесет, лошите нула, или обратно. Няма безгрешни и е грях дори да повтаряш тая аксиома. Теорема да го кажем, обоснована е от хилядолетия житейски опит. Чужд, ама все пак, като ти каже да я оставиш на мира, оставяш ли я, или се вкопчваш още повече?! Зарежи тогава броенето на табели – пропилял си шанса, сега всичките ти добри качества са погълнати в огромния мехур на това вкопчване, най-жестокия ти недостатък, той изяде доброто у теб пред нея, както термитът ти погълна кожата. Чеши се сега, чеши и ако можеш, изтръгни сърцето си през тила, че друг начин да забравиш просто няма. Термитът ли зачеркна любовта й, или любовта й мърсува с нервите ти и роди термита? Доктори, доктори с по няколко дипломи, специализации в Швейцария, никой не предложи болестта да е причинена от разочарование. Стрес, притеснение, то това всеки го знае; един поне покани ли те да седнеш на стола до него, до него, моля, омръзна ми от това срещу и между вас една грамадна маса с тестета направления, лениви компютри и бръмчащи джиесеми, това ли е лице в лице?! Ако да, не го искаш никога вече, хартия скъсана, харддискове и мобилни панели влачещи се по земята, ти можеш да унищожиш преградата и няма да е агресия. Просто жадуваш човешки контакт, жадуваш погледа на лекаря върху себе си, не в монитора, и ръката му върху твоята, не по бутоните на телефона. Моля, докторе, попитайте ме, нека Ви разкажа, и тогава кажете отново: какво ми е! Вие не разбирате, аз прекрасно знам от какво страдам. Навярно дори знам от какво имам нужда. И тази увереност ми казва, че искам да го чуя от друг. Колко е сладко някой да ме пита за името й, да ме моли да му я опиша, и тогава, ах, тогава няма вече ни термит в косата, ни слънце в очите, ни кашлица в ушите. Тогава сетивата ми са нейни, аз ей сега ще я видя пред мен, ще протегна ръка и тя ще изчезне.

Хората не са жълтъци в чиния. Даже в тиган не са. Появяват се за малко в живота ти, насищат се на обикновеността ти и изчезват към морето. Но не и съвсем като светкавиците - понякога остават по-дълго от един миг. Или може би е само миг, но понеже е прекрасен, и ни се ще да е вечност, той снизходително се преструва, а ние размечтано му вярваме, та после да се зъбим на съдбата. И термити не са хората – идва време, отказват се да сучат от благоразположението ни и намират друго. А този, дето се бе заселил върху господина, той при никакво условие не желаеше да напусне хазяина си, та ако ще наемът да се вдигнеше на маска от газ. Не, съвсем друго нещо са хората. Те са... как да го кажем... Хора! Треперят на студено, потят се на топло, чешат невродермита и все искат да извадят очите на слънцето. А дълбоко в себе си имат нужда само от едно – една дама да преброи табелите на един господин и един господин да преброи табелите на една дама. Хайде, докторе, попитай ме какво съм ял последната седмица, когато сърбежът се усили, за да ти кажа, че пак сбъркаха прогнозата за времето и тя не пожела да дойде. Попитай ме, за да разкажа как бих й приготвил бъркани яйца дори, ако само бе имала волята да послуша небесната кашлица с мен. Да погледа плезенето на отровно-жълтите светкавици, навярно на тяхната светлина не би забелязала термита. Но и да го забележи, какво, тя ми го донесе и навярно би се възгордяла. Кой казва, докторе, че лекът трябва да докосне болното място с лепкави пръсти и да остави мазни следи по кожата? Кой казва, че допирът изцелява? Може би няма да счупя телефона Ви, дръжте си го, и погледа, и него си го приберете в дисплея, ако щете и ума си запратете на Южния полюс, възможно най-далеч от мен, аз пак ще знам, че и едно изплезване на небето може да спре болката. Стига да е искрено. Усмихнете се. Искрено. Не като нея. Термитът си тръгна. Не издържа на неискреността й. Сега със слънцето заедно броим табелите ми, докато му пържа яйца. Бягам. Не съм жълтък в чиния, нито в тиган, аз съм човек и се протягам към слънцето. Не да му избода очите. Да го прегърна!