Wednesday, July 27, 2011

На И.



В този миг на пейката ми седна едно момче с бейзболна шапка, по потник и три-четвърти панталони. Не смеех да го гледам твърде много, но ми се стори, че очите му бяха сини и косата руса, сламено руса и мека. Обзе ме неистово желание да го заговоря. Ако това би ми струвало да се откъсна от мрачните си мисли, ще го платя!
- Случайно да сте към Балчик?
- Ами... да...
- И аз съм за там!
- О...
- На плаж сте били?
- Да... – сякаш не беше много разговорлив. Това бе знак за мен да се откажа от напразните опити и аз неохотно се върнах към книгата.
След десетина минути маршрутката се появи и приветливо разтвори врати. Седнах в дъното, а той – най-отпред. Отнчало помислих, че опитваше да се скрие от мен, ала после ми мина през ума, че навярно просто бе разсеян и вече дори бе забравил, че е говорил някога с мен. Малкият разтракан автомобил съвсем скоро се препълни с жени, деца и рибари и шофьорът се принуди да затвори вратата по-рано от обикновено и потегли веднага, за да не се налага да гледа посърналите лица на евентуалните туристи за Балчик, за които повече места на борда му нямаше да има. По шосето разстоянието бе по-дълго, отколкото по алеята край брега, и поне толкова живописна – от едната страна високите назъбени хълмове от снежнобял тебешир с вечнозелени гори в полите им, а от другата – сгушените вили и зад тях – безкрайното море. В ясни дни от острите завои на пътя можеха да се видят стълбовете на Каварна и стрховитият нос Калиакра – крайната точка на брега. Зад него – още мъничко родна земя и Румъния. Колко далеч изглеждаха, а как бяха близо! А една Америка?! Че там сигурно разстоянията щяха да ми се струват от земята до небето! Как се свиква с безкрая? Както със смъртта... Не се...
- Последна спирка, Рибарския площад! – носовият бас-баритон на престарелия шофьор ме извади от замислената дрямка и в този момент видях, че в маршрутката бяхме останали само той, аз и безмълвното момче.
Така и така това беше моята спирка, слязох. Момчето вече бе слязло и вървеше нагоре по пътя за Каварна, а аз трябваше да свия на ляво за към джамията. Изведнъж сякаш всички сили, които слънцето ми бе отнело на плажа, се върнаха в мен и аз извиках подир него:
- Ти впрочем, тук ли живееш, или си на почивка? – едва изречени, думите ми ме ужасиха, и аз отстъпих крачка назад, за да се открека от тях и ако е дал Господ, да помисли, че не бяха мои, а на... плочките на тротоара между нас например.
- Ха-ха! И от двете по малко! – извърна глава към мен и за пръв път го видях да се усмихва, лицето му беше неземно чаровно.
Сетне обърна цялото си тяло в моя посока и тръгна към мен. Спря на почтително разстояние и... стори ми се, че ми се поклони с все същата усмивка, добавяйки:
- А ти?
- И аз така, от двете, ама май повече от второто. Тук съм родена, но живея в София вече... много, твърде много години!
- Аз пък във Видин. При кого си тук?
- При дядо ми, а ти? – вече необезпокоявано можех да разглеждам чертите на лицето му, ала с безрезултатно – можех да отгатна по тях на колко е години с почти същия успех, с който се опитвах по говора му да позная от колко години не живееше тук
- Майка ми и баща ми са си тук... Имаме къща.
- Ама, дай да вървим, ако искаш, ще те изпратя!
- Ами добре... – и двамата знаехме, че е несвойствено момиче да изпраща момче, още по-малко напълно непознато, ала нито той имаше сила да надвие решителния ми тон, нито аз да отстъпвам.
- Хрумна ми... и без това градът е малък...
- Да, десет хиляди жители по последно преброяване.
- Да де, значи... може пък родителите ти и дядо ми да се познават? – казах го само от куртоазия. Тук всички познаваха дядо ми. Истинският въпрос беше дали ТОЙ познаваше неговите.
- Кой е дядо ти?
- Йордан Тачев.
- О... – продължаваше да върви по тротоара до мен, мускулите му не издадоха никаква изненада, само гласните му струни спряха да произвеждат звук. Помислих, че на пук на убеждението ми, никога не бе чувал за него, и сега не знаеше как да ми го каже, за да не ме засегне.
- Значи не го познаваш. – окуражих го аз.
- Ха-ха, напротив, много добре го познавам даже! Той е шеф на майка ми!
- Леля Иванка? Не може да бъде! Тя ме познава! От малка ме знае! Дядо ми е казвал, че и на раждането ми е присъствала! – след като обсъдихме генеалогията си, се сетих, че дори още не му бях казала своето име. Обърнах се рязко към него и ръката ми се стрелна напред. – Жасмина!
Той малко уплашено я пое с тихото „Ивайло“. Знаех къде живее леля Иванка – там, накрай града, след хълма в циганската махала. Не беше много далеч от нашата къща, но сякаш, като разбра коя съм, Ивайло инстинктивно реши, че се полага да се грижи за мен както може и да ме изпрати той. Сбогувахме се на оградата на дядовата къща, той пое по пътя си, а аз понечих да отворя вратата, когато той внезапно викна през рамо на свой ред:
- Ами ако ти се разхожда, може заедно! Като ходиш до Албена...
- Разбира се! – бях доволна, че намерих истински другар в разходките, а не стаен ленивец като Мая. – Утре например?
- Утре ще ходя до Каварна...
- О... – явно долови разочарованието в гласа ми, защото веднага прибави:
- Можеш да дойдеш с мен!
- Кога?
- Единайсет на Рибарския?
- Дадено! – заподскачах нагоре по стълбите към къщи.
Дядо ми беше вътре, както винаги, той не обичаше да излиза заради самото излизане. С правилните хора, при правилните разговори да, ала ненавиждаше до смърт безцелните разходки на старите хора от града, които излизаха колкото да си раздвижат крайниците. За себе си той не беше стар, макар да бе прехвърлил седемдесет. И за другите не беше стар, те бяха свикнали да виждат белите му коси още от Христова възраст, на улицата го срещаха с кожени обувки, тъмни дънки и пъстри ризи, както се появяваше и в Общината като съветник, и в Ловното като началник, и по колекционерските сбирки като виден нумизмат. И за мен не беше стар. Мъдър, но млад го виждах, напредничав, дори по-сговорчив от майка ми, която се имаше за модерна жена. Той сам по себе си не се считаше модерен, защото за модата, както за всичко, казваше: „Виждал съм ги аз тез работи, не можеш ме изненада!“, и се подсмихваше, присвивайки очи. Беше над новия свят и над стария, беше над всичко. За майка ми беше отшелник, който странеше от собственото си семейство, и нямаше много приятели. За мен нямаше нищо грешно в това и дълбоко в себе си знаех, че не само по цвета на очите си приличаме. Може би затова се почувствах неубодно още преди да съм му поискала разрешение да се разходя утре с Ивайло – и за себе си, и за него знаех, че не са ни в природата такива излети. Ако някой ме бе видял отстрани, положително щеше да си помисли, че се вдетинявам – на осемнайсет години, ще ходи да учи в Америка, а се свени за такава дреболия да пита! Не беше до възрастта или факта, че за него още бях момиченцето, което носеше под мишница. Беше до характер – разговор между двама единаци, единият от които се опитва да убеди другия, че му се разхожда! С почти непознати!
- Дядо, едно момче предложи да ме заведе до Каварна утре! Да! Да! Знам какво ще кажеш, но работата не е каквато си мислиш! Ти го познаваш! – още при третата дума горната му устна потрепери като от нервен тик. – На леля Иванка синът, с него ще ходя!
- И таз добра... – рече той с обичайния си равен тон. Емоция можеше да се прочете са в неспокойното движение, с което пусна двете си ръце, допреди това здраво хванали облегалката на стола, и седна върху него.
- З... защо? – попитах предпазливо.
- Че той на колко е... най-малко двайсет и осем! – устата ми зейна в почуда – изглеждаше по-млад. – Ами да, кога се дипломира, кога замина за Дунав мост две... – дядо ми говореше като на себе си.
- Значи да не ходя? – отвърнах без закана, без обида, просто от любопитство.
- Не... иди, иди да се... разходиш... – въпреки съгласието му на думи, душата му се протише – и срещу разходката, и срещу младежа.
Въпреки това на следващия ден в уречения час потеглихме с малкия „Фиат“ на Ивайло. Чувствах се неловко – макар само преди няколко дена да се бях возила с момче по целия път от София до тук, тези трийсетина километра до концертното градче ми се видяха непреодолими – едно беше Валери, с когото си бяхме играли в пясъчника пред блока като деца, и съвсем друго Ивайло – знаменит главен инженер по един от най-важните национални проекти. Ала той не говореше за постиженията в работата си, напротив, сякаш се опитваше да избяга от нея, а и аз наистина не можех да си представя усмихнатото момче по потник и къси дънки да носи на главата си строителна каска и да изготвя сложни чертежи по оризова хартия. Говореше бавно и премерено, ала умно и на място. Смееше се само когато бе наложително и ме оставяше аз да говоря. Така разбра за страстта ми по писането, за ненавистта към счетоводството и икономиката и плана, да уча в Америка. Първоначалното ми стеснение бе останало някъде назад, на излизане от Балчик – стигнахме Каварна като верни приятели. Страхът ми към мъжете мълчеше. Навярно понеже Ивайло не приличаше на нито един от тези, които бях срещала дотогава. Отначало вярвах, че е пръст на съдбата фактът, че все се случваше аз да решавам какво да правим – къде да спрем да погледаме морето, къде да разположим плажните кърпи и да полегнем, къде да си поръчаме пържени картофи и цаца. После установих, че не бе никоя съдба, а той самият – за разлика от мнозинството мъже, той нямаше проблем да остави на мен избора, дори се чувстваше доволен, може би бе за него начин да се възстанови между двама ни баланса, така остро нарушен от разликата във възрастта. На централния плаж в Каварна решихме да останем за малко. Легнахме на кърпите си и запалихме по цигара – бе ми някак драго, че пуши, а и че нямаше против, че аз пуша. Сетне се запътихме към водата – последната крепост на притеснението ми, на която също бе писано да падне. Очаквах, че поне тук мъжката му природа ще надвие, и ще покаже грубостта си, като ми предложи да ме хвърли във водата, налита да ме прегръща, или Бог знае какво още. Нищо такова не се случи. Напротив – разговаряше с мен като с равен. Не само възрастово, но и полово:
- Да се състезаваме до шамандурата тогава!
Съгласих се, сигурна, че и без това като всеки мачо, ще ме остави да спечеля, ала и тук сгреших – дори не се обърна да види къде съм, продължи в олимпийски бруст към хоризонта, докато аз едва го догонвах.
Едва бяхме излезли над брега, и ясното небе изведнъж се намръщи, и бесен порой се изля право сред плажа, върху палатките на злополучните фенове, които чакаха вечерта първия ден от прочутите метал концерти в Каварна. Докато тичахме към колата, и двамата мислено състрадавахме тям, за това, че нямаше къде да се скрият, а ние след броени минути щяхме да оставим потопа зад себе си. Върнахме се в Балчик, но едва стигнали центъра, двама пътни полицаи се изпречиха пред колата и казаха, че надолу не може да се продължи – безмилостният дъжд бе отворил живи рани в беззащитния асфалт и за коли до второ нареждане бе забранено. Като не знаехме какво да правим, понеже освен главаната улица, по друг път до Рибарския площад и оттам до вкъщи не можеше да се стигне, спряхме пред една весела сладкарничка и седнахме на по торта и „Спрайт“. Докато пороят навън бавно, но сигурно угасваше в безобиден ръмеж, Ивайло ми сподели, че като ученик много искал да следва психология и в свободното си време четял Фройд и Карл Юнг. Каза също, че повече от всичко ценял класическата литература и така, без да подозира, ме спечели завинаги. След като бурята утихна и пътят беше отворен, той ме изпрати до входната врата с уговорката на другия ден по същото време да посетим Албена. Така отивахме до някъде почти всеки ден, а в дните, когато родителите му ползваха колата, просто се разхождахме по алеята до Двореца. Докато Мая примираше от ужас при разказите ми за него, аз вътрешно ликувах, понеже по всичко личеше, че съм открила най-сетне едно изключение от правилото за вечната поквара на мъжете – той никога не поиска от мен повече от това, което сама му давах: дългите ми монолози, клонящи към залеза над морето, разказите за мечтите и разочарованията ми от живота, обещанията, да се видим отново следващото лято, и тук-таме по някоя тънка цигара.

No comments:

Post a Comment