Децата на Гина

Децата на Гина бяха нейната гордост. Децата на Гина бяха нейното разочарование. Бяха вечно гладни – сутрин за вдъхновението й, на обед за усърдието, вечер за сълзите й, а понякога обичаха и по купичка гняв с пълномаслено мляко за следобедна закуска. Бяха на различни възрасти, но всички пищяха еднакво силно. В главата й, в ума, в онова микроскопично кътче от мозъка, където се раждат мислите и умират преждевременно, целунати от задуха на глупавата реалност. Рядко се случваше да мълчат, основно, когато тя спеше, но и тогава намираха модуси на общуване с нея – прокрадваха се и в най-свидните й блянове и ги пръскаха с малките си водни пистолети, пълни в кисел дъжд, който бяха събирали от улуците на съзнанието й по-преди. Имена... Не ги беше кръщавала. Не че не беше религиозна, просто докато беше бременна с всяко от тях, си мечтаеше какво би станало от него, като порасне – бележит професор по микробиология, изтъкнат политически анализатор, прочут баритон в Миланската скала или водещ специалист по сърдечно-съдови заболявания. Сетне се обръщаше на другата страна, отмахвайки маранята, която въображението й бе създала около слепоочията, за да погледне през потъмняващия прозорец към скромната уличка с калдъръмите. Какви професори, какви хирурзи, тя прекрасно знаеше - това бяха нейните мечти за нейното бъдеще, преди и сега, на четирсет, сама, пиеща, пушеща, пълнееща, старееща, блееща, тя пак, пак и пак се връщаше към детските спомени и надежди с пулсиращата мисъл, че навярно едно свръхтехнологично, дълбоко религиозно или ново медицинско чудо би направило възможно тя все още да има време, сили и възможност да се захване с някоя от тези престижни професии сякаш тъкмо излиза от гимназията, свежа, млада, мечтателна, вярваща. Пак се разплакват. Къде е люлката, къде е биберонът, памперсите трябва да се сменят. Някои от десетките й деца от четирсет години мъкнат памперси по петите си и оставят калната си следа дълбоко в браздите на душата й между арпаджика на майка й и гроба на дядо й. Но... родила си, ще си ги гледаш, как се убиват деца? Как се убиват собствените деца?! Ще ти каже Гина, Гина знае най-добре, тя е многодетна майка на мечти и знае – няма как да ги убиеш. Няма дори как да ги накараш да млъкнат. Тешиш ги с плюшените играчки на отлагането и мързела си, на тях скоро им омръзва и искат нещо истинско; обещаваш им, че трябва да поотраснат, и тогава ще ги заведеш до реализационния парк, ще ги качиш на виенското колело на изпълнението и те със звъна на двуместните седалки ще се доближат до небето на върха на конструкцията, ще го докоснат почти, ще станат истински! И после паф! – изведнъж ръждясват подпорите, седалката се свлича обратно към земята, обратно към несбъдването на живота и те реват с цяло гърло, а ти не можеш да им запуших хилядите, омазани с мармалад устица, и те проглушават вътрешното ти ухо. Всеки е майка или баща като Гина на собствените си мечти – някои порастват, стават големи и румени и сами намират пътя си в битието, сякаш от самосебе си встъпват в реалността. Други остават дребни, недъгави, да ни тежат вовеки, но всички, всички изпълват креватчето на сърцето и никога, ах, никога не го напускат. Няма гробище за мечти. Както няма играчка, дето цял живот да ти е интересна.