Спрей за крака

На Н. Ангарска, която ми каза, че на деветнайсет човек е вече стар...


Двата хилави клона сякаш са сраснати с къщата отсреща. Сякаш са рогата на още по-хилавия й покрив – покрит с някакви изчернели мижави листчета зеленикава сплав от ламарина и пластмаса. „В Европа е по-друга работа, нали Ясмин? Червени “Schindeln” (керемиди), това е то солидност, не някакви си метални листчета като тука!“ – обича да забелязва професорът ми по немски – едно дребосъчесто старче, което след хематом в мозъка на младини май бе сключило сделка с дявола, защото нито по енергичните ръкомахания, с които току цепеше въздуха, нито по тъжно-засмяното му гладко лице някой би могъл да предположи, че отдавна е минал шейсетте.


Взирам се да ги видя по-добре тези два рога, по-отблизо, всяка жила по врата ми ще се скъса от обтягане, но челото ми среща само грапавата прегръдка на мрежата за комари. Всеки прозорец в Америка има такава мрежа – ситно надупчена, сенчеста мрежичка, която е толкова безпомощна, че даже се налага по прозореца да се лепят „Warning”-етикети: „Това приспособление НЯМА да предпази детето Ви от падане!“. И срещу сняг не върши особена работа – когато севернякът реши да й се надсмее, подухва леко снежинките към нея и те с лекота се провират между дупчиците й, нахално загнездвайки се межу нея и стъклото. Дано поне от насекоми наистина предпазва, иначе би била съвсем безполезна, горката. Ама иначе е абонирана за всеки прозорец, сякаш в тая страна хората толкова ги е страх от природата, че всячески се оптиват да преградят контакта й със себе си. И май не усещат как по този начин сами си строят клетка от мрежички за комари – заради предписанията по стъклото никой не се осмелява да се обляга на тях от страх, да не ги скъса, и така остават непокътнати. Понякога си мисля, че на затворите не им трябват стоманени решетки, а ей такива мрежички против насекоми – и най-загрубял рецидивист не би посмял и с пръст да ги пипне, толкова са ценни в безпомощността си... Направо си се получава така, че затворниците са по-свободни от най-държащия на гражданските си права американец, понеже той, моля ви се, има в къщата си най-малко осем прозореца с осем мрежи – осем стени към останалия свят. Понякога, като поглеждам навън, от мрежата не мога дори да различа какво вали – сняг ли, град ли, дъжд ли, рози ли, и ми се приисква като децата да си протегна ръката през отворения прозорец и да оставя каквото там си вали да пада върху кожата ми с надеждата, че не е киселинен дъжд. Но не мога! Това дяволско изобретение ми пречи! И сега, като ги гледам тези рога-клони през стъклото в банята, и толкова копнея цялата да изляза през рамката на прозореца, да скоча на покрива на съседната къща и да ги пипна с всичките си десет пръста, един по един и после всички заедно! Ама... Не става и затова продължавам меланхолично да си дърпам от проклетите цигари от индианския резерват, пред които „Хасково“ са „Парламент“. Ама нали е Америка, нали уж се държи на здравето на хората, цигарите в магазина струват по десет долара кутията. Та ние нали сме си българи, евтинко си пазаруваме. „Абе чух по новините вчера, искали от областна управа да забранят на не-индианци да купуват стоки от резерватите! К‘во ше праим?!“ – разправят си чернокожите по спирките на автобуса. Аз ги слушам и се подсмихвам безмълвно, защото си мисля: „Българите и за това сме измислили лек! Ей го, бащата на Пепи, излъгал ги самите индианци, че е един от тях, и си работи в резервата човекът. Каквото и да стане, все ще се оправим. Гладни (за никотин) няма да останем!“


За цигарите обясних, ама не казах защо ги пуша точно в тоалетната. Вие ще се сетите – нали е Америка – едно, че всичко е дърво, второ, че всичко е на газ. Една невнимателна кибритена клечка в кухнята и край с аризонската ни мечта. Както си пуша така, изведнъж по стълбите пред вратата се чува трясък – ураганът „Катрина“ се завръща и тоя път връхлита Бъфало! Вратата се отваря с тропот, подобен на гръмотевица, и фъртуната е вече вкъщи! „Хей, систър!“ – а, не било ураган, бил брат ми. На шест е, тук сме от няма и половин година, а почти е забравил български. Но аз като съвестна кака му забранявам да ми говори на английски. Само... още не ми е ясно дали е толкова заради родината, или повече понеже на подсъзнателно ниво май ме е срам да го говоря АЗ на малолетния си брат, който има по-добро произношение, отколкото аз някога ще имам. Влиза, тръшва се с якето и обувките на дивана и се почва: „Май кампюдър, уер из май кампюдър!“. „Съблечи си якето първо!“ „Ама аз... не стигам... заключалката!“ „Закачалката бе, хитрец такъв! Тогава го съблечи и ми го подай!“ – готов е да го хвърли върху мен, но аз му казвам да е внимателен и културен – държа компютъра му с едната ръка, с другата снемам една от закачалките и му я предлагам пред носа, очаквайки от него да вдене двата й края във вътрешността на всеки ръкав. Но той вижда компютъра и в малката му глава пъкленият план не закъснява – явно е по-добре запознат със законите на физиката дори от мен, защото пъхва първия ръкав, дебелото тежко яке увисва на тънката пластмасова закачалка и аз трябва да балансирам тази композиция в едната, и големия лаптоп в другата ръка. Вече усещам с дланта си как закачалката започва безмилостно да се огъва и пластмасата пръщи – има само един изход: „На ти го!“ – мятам му адската машина в ръцете и хващам якето с две ръце. Малкият разбойник успя – получи си компютъра с десет секунди по-рано, отколкото ако беше изпълнил съвестно каквото му казах. Поражениението ми е толкова срамно, че направо си проси втора цигара.


Пак се затварям в банята и паля, и си гледам през прозореца. Рогата отсреща вече са ми излезли от главата, ред е да видя какво става долу, на улицата. Хвърлям поглед на нинджа, рязък, остър и точно в целта, за да не може нито едно боклуче по тротоара да има време да избяга от него, ама нейсе – много са бързи тия проклетници, никога не мога да ги уловя! Като правих такива физ-зарядки с очите няколко поредни следобеда, най-накрая реших да се примиря с факта, че мръсотия по тукашните улици просто няма. Захапах цигарата някак стръвно, да си изкарам върху нея яда, че нещо тука е по в ред отколкото в България, и отмахнах взор от стъклото. Че то има ли тук нещо, дето да е по-зле? Вие така си мислите. Аз не си. Вече не. Ако изобщо някога съм. Ей така изведнъж подсъзнанието почна да праща факсове до главния ми мозък, извиквайки в него някакви бегли размазани картини от сутрешните ми пътувания към колежа. Повечето дни трябва да ставам в шест, за да хвана автобуса, и докато съм още сънена, не съзнавам изобщо какво правя, та какво остава да забележа какво правят другите около мен. Обаче сега, след тая горчивина на смотаните индиански цигари и преднината на Америка пред тъмния ни балкански държава-субект, тези запечатани импресии от безбройни убийствено ранни утрини се наредиха в колона като филм пред лицето ми: ето, внимавай бе, настъпваш празна опаковка от снакс!, ох, не пак, какви са сега тези захвърлени маратонки на средата на тротоара!, не, наистина не мога повече, тези найлонови торби са навсякъде! И тука има боклуци. Ама много умело се крият. Нещо като оная приказка за балните обувки на сестрите принцеси. Баща им никога не може да разбере къде вършеят по цели нощи. Така и с мръсотиите по американското шосе – като се изхлузи слънцето от нащърбения хоризонт, организират си луд купон по улиците, казвам ви, чак до зори! И после послушно се прибират в леглата си от пресоващи контейнери за боклук и ни лук яли, ни лук мирисали. Много рано трябва да се събудиш, за да ги изловиш! Но случи ли се, голям си щастливец – ще откриеш, че не е до това, че тук хората са „по-възпитани“, „по-прибрани“ и хич не мърсят. Просто им е по-уредена системата за чистота. And that’s that. По същата шерлокхолмска дедукция ще откриеш, че тук партитата се уговарят седмици предварително и то до най-късия детайл – как ще стигнете до мястото, какво ще е менюто, как ще се прибирате, и най-важното – къде ще спите! Тук всичко е на мили. Приятелите ти са на мили, магазинът е на мили, любовта ти, ядът ти, хубостта ти, пералнята ти, всичко е на мили и хората са мили, ама какво компенсира това? Къде са разходките в парка, до който си стигнал пеша, в който се разхождаш с бира и цигари и философията в главата ти без притесненията, къде си оставих колата, кой ще ми гледа децата, бензинът пак се е вдигнал, не, не, не! В България си си ти, тук си няколко души едновременно и всичко трябва да изчисляваш с по-голяма точност от Джон Наш. Тук си една мрежа за комари – хиляди идеи се струпват от едната ти страна, но само най-изчистените, най-калкулираните минават отсреща, а нали уж човек е мечтите си. Тук си мрежата на мечтите си. Ситото на бъдещето. На деветнайсет и вече вършееш плановете си. От мен ли е, от възрастта, или от държавата? От всичко по малко. Така ми казва едиственото изречение, което успя да мине през дупките ми. Повече не минават. И тук трябва да сложа точката, да изгася цигарата, да я пусна в тоалетната, натисна водата, затворя прозореца и оставя мрежата навън на студа. Компютърната игра на брат ми ечи в ухото ми. Другото катери покрива с двете рога. Знае ли някой...