Tuesday, August 2, 2011

Амбър



Винаги съм искала да напиша автобиография! Толкова е вълнуващо! Превъзходно! Ето, започвам. Бърша капчиците тръпнещо напрежение над горната си устна и с усмивка започвам!

Живея на ъгъла на Сенека и Едсън. От прозореца на стаята си виждам покривите на съседните къщи, малко по-ниски от моята, виждам и дървета, и отсрещната улица - Дюерщайн. Чувам птиците сутрин, колите следобед и щурците нощем. Чувам нощта да се спуска и да си отива с мелодията на "Фюр Елизе" - трагично и нежно. Тук спя, работя, пуша и дишам. В тази малка стая, гледаща към Дюерщайн.

Тази вечер ми е някак скучно и празно. Направо безтегловно, затова се закрепих върху леглото като доказателство, че съм още жива - върху леглото винаги усещам теглото си, което понякога ми се губи от възприятията, когато съм изправена. Както стана днес. Затова по-добре да си тежа в леглото. Опитвам да чета Борхес, но е прекалено нощно, прекалено късно и изморено навън и вътре в мен, за да осмисля прочетеното. Затварям очи.

Сънят е изкусно отмъщение - никога не идва веднага, сервира се студен, когато напълно си забравил за него. Въртя се, намествам глава върху възглавницата, не си намирам място, слагам възглавницата върху главата си и стискам очи. Не, те искат да гледат. Добре, казвам им, вие будувайте, щом искате, но оставете поне мен да спя, ясно? Нещо се въртят в кръг с нахално пренебрежение, абе... упорита работа. Изведнъж ушите, които също рядко ме слушат и естествено също не са заспали, долавят сирена. Никога не мога да различа линейка от пожарна в Америка. А за българските... съвсем забравих как звучи българска пожарна. Хм. То всъщност как звучи сирената? Как са измислили тая мелодия? Кой я е създал? Кой е написал нотите? Бетовен? Не е никаква Елизе тая сирена, че да й посвещават опери и сонати и арии и стари градски. Абе според мен от смъртта са се вдъхновили. Смъртта сигурно звучи така в ушите на умиращия - тревожно, ревящо, едно... абе... смъртно.

Надявам се да хване друга пресечка скоро, че да ми се махне от съзнанието. Мразя да си имам вземане-даване със смъртта, а тя е толкова нахална, че даже не ни пита дали искаме. Сама застава срещу нас на масата в кафенето, вади дъската за шах и прави първо движение с черните фигури. Ако не искаш да играеш, твой проблем - автоматична победа за нея. Само реми никой още не е постигал с нея, ама сигурно някой ден и такъв ще се намери.

Пожарната обаче не ще да се маха от Дюерщайн и с цялата си наглост паркира под прозореца ми. Сирената заглъхва, но светлините остават - едни такива... оранжеви, очите ще ти избодат, а сега нахлуват право през прозореца ми и се забиват в стената над леглото. Ставам да погледна навън. Тук на тези проклети светлини им казват "амбър" - кехлибарени. Твърде красиво име за този грозен цвят, мисля си, но в този миг осъзнавам, че трябва да гледам не пожарната, а пожара.

Пожарникарите слизат от колата и тичат към къщата в дъното на улицата. По дяволите - проклетите дървета я закриват, нищо не мога да видя! Отварям дискретно прозореца, та дано поне успея да чуя нещо. Това пожарните са странно нещо. Може плик от снакс да се е запалил до някоя улична кофа, а може и цял жилищен блок да гори, те все ще пристигат по същия начин - с включена сирена и включена амбър. Обаче като ги чуеш, никога не си представяш просто плик от снакс. Блока си представяш, представяш си торнадо от пламъци, дим, човешки тела, пожарникарски шлемове, маркучи, вода - един миш-маш от екшън и ти на безопасно разстояние от него сбираш в очите си това зрелище.

Ми ако има жертви? - А, де! Стана ли ти изведнъж мъчно? А тука даже некролози не лепят. Как ще разбереш, може цялото семейство да е загинало, утре, като излезеш за работа и минеш по Дюерщайн, нищо особено няма да забележиш, няма да има креп и оплаквачки, просто купчина обгорели дървени греди. Ходи гадай какво се е случило и кой е пострадал. Но едно ще ти кажа - в този момент ще ти е интересно да разбереш за обитателите на къщата. Как са живели, какво са обичали да вечерят, какви филми са ходили да гледат на кино, за какво са се карали пред децата си и как са се сдобрявали в спалнята. Тогава, дори да разбереш, че мъжът е изневерявал, а жената не е била добра майка, искрено ще ги съжалиш, ще им простиш в сърцето си, и не защото тях вече ги няма. Всички умираме. А понеже са си отишли по този нелеп начин пред очите ти предната нощ, а ти нищо не би забелязала, ако не бяха сирената и ослепителната амбър.

Има някаква удивителна прилика между пламъка и съжалението - и двете изпепеляват всичко лошо. Но и всичко добро. Нищо че доброто гори по-бавно - за минута ще се поспреш, ще погледаш развалините, помислиш за споминалото се семейство и сетне ще продължиш пътя си с въздишка, а семейството най-много да се появи в някой разговор с колега или в съня ти тая вечер. Но моето добро към отсрещната къща сега тъкмо се беше разпалило и аз се взирам, на пръсти се вдигам и току ще падна през прозореца, само да видя това семейство как го изнасят на колички под одеяла или пък излиза на двора си, кашлящо дим. И утре аз минавам, а тях вече ги няма - в интензивното са или в моргата, или просто при роднини, а аз идея нямам къде са точно. Когато за една цяла нощ в мислите си съм била с тях и те дори... са били моето си семейство, толкова съм мислила за тях...

Амбър изгасва, сирената заглъхва, пожарната се изтегля назад и се губи от взора ми. Всичко стихва изведнъж и нищо не не напомня, че допреди мигове тук се е разигравала подобна трагедия! Явно е била фалшива тревога, трагедията е била само в ума ми и прочие. И само нервният ритъм на сърцето ми внася неспокойстие в нощната идилия. То май точно сърцето е, което играе шах със смъртта. Явно то ражда и съжалението, и тея трагедии при всяка сирена и всяка амбър около себе си. Хей, аз пишех автобиография... По дяволите...

No comments:

Post a Comment