Пусна душа и потекоха ситни капчици мисли. Отпърво дразнещо хладки, обстрелваха всяка точка на главата му, после рязко горещи - пристъпи крачка напред да избяга от бясната струя. Грабна сапун и разтърка корема си. Винаги започваше от корема, защото делеше къщата с двама квартиранти, които редовно се оплакваха от безпаричие, следователно безсапуние, следователно тайно ползваха неговия сапун, следователно трябваше да се изчисти добре преди да получи привилегията да докосне лицето му.
Парата на свистящите мисли зад него го облъхваше с потната си целувка и той постепенно привикна към радиоактивната топлина на струята. Върна се под мислите. От корема към мислите. Какво ще закусва? В колко минава автобусът? Как ще се извинява, ако закъснее за работа? Как ще избута цял един работен ден? Какво ще вечеря, като се прибере? В колко ще легне да спи? Тоя душ чертаеше карта на целия му бъден ден. Ауч! Горещо! Мамка ти! - крачка напред.
Ред е на лицето. После от корема надолу. После гърбът. Гърбът е винаги последен. Гърбът най го щавят неприятно горещите мисли, поне сапунът да го пощади. Все гърбът влачи, каквото мислите родят. Ако е за хубаво, ръцете прибират. Ако е за лошо - отнася го гърбът. Само за гадостите е потребен. Гърбът е да помага главата да седи изправена, докато вървиш по улицата, и да е облегната на възглавницата, докато спиш. Да правиш коремни преси да впечатляваш госпожиците и да плуваш бътърфлай пак по същата причина. Да се облягаш на високите столове в шикозните ресторанти с дама срещу теб и да има къде да се закрепи стволът на ръката, която държи чадър над главата на тази дама, ако случайно завали.
Функциите на гърба се броят на пръсти, а залпът на мислите е безкраен. Всяка сутрин веднага след ставане, в летните горещини и по два пъти на ден. За бога, та душът действително си беше единствената дупка в пренатоварения му график, когато можеше да води разговор със самия себе си. Там, под обстрела на мислите, той ковеше бъдещето си и оплакваше грешките на миналото. Там, в горещите изпарения на тежките си прозрачни мисли, той беше хомо сапиенс, разумен човек, защото само там той действително, дефакто, реално, абсолютно единствено, имаше контакт със собствените си мисли. Със себе си. Само там не беше робот.
Което обяснява защо винаги, когато пуска крана на водата и мислите запънително потичат, нещо скърца. Досега си мислеше, че е старият смесител. Сега разбра, че беше поръждясалата свивка на рамото му. Добре че поне за десет минути всеки ден беше човек, иначе съвсем щяха да се схванат металните стави на роботизирания му живот...
No comments:
Post a Comment